душа на нереида

Душата ми е дом на чувствата.
Сърдечното ми средоточие —
на живата материя и идеите на Духа...
Душата ми — духовността на тялото
и тялото на моят Дух.

Морско самоотнасяне към мен самата
и усет за бленуваните хоризонти.
Душата ми добре познава
плебейските влечения на тялото ми
за ласките на бриз, вълни и слънце...
и се респектира —
от суровия и хладен аристократизъм
на духа ми,бродещ в космически селения.

Откликва чувствено на състояния на тялото ми
или смътно, неясно се вълнува от мисли на духа ми.
Не владее словото — единствено
метафорите улавят логиката на душата ми — море.

Няма усет за пространство, но познава времето.
Обича музиката и с нея скулптурира тялото ми
и поетизира идеите на духа ми... Отмерва с музика
тактовете на моят живот — римува човешката ми смъртност.
С музиката на прибоя се радва и страда,
изпитва наслада и болка.

Морският бриз я изпълва с желания,
Понякога желанията раждат урагани.
Желание за притежание?!
Обектите на желания остават едни и същи —
душата ми се самопроменя и преражда със вълните...
Удовлетворените желания са удоволствие —
тогава душата ми се гали като влюбена жена.
Неудоволствието — чувството на разрив
между желанията и състоянията
пораждат мъртвите вълнения. Тогава —
душата ми е най—опасна.
Поглъща във водовъртежа на страстите си.
Става мрачна вода.

Мъката вцепенява душата ми,
превръща я в инертна вещ.
Безмерната мъка може да я убие.
Когато душата ми тъгува
се отвръща от неразбираемият свят
и търси пречистване в милионите бисерни капчици
на разбитата в скалите вълна.

Радостта от живота е предчувствие
за откритите простори пред желанията,
усещане за безпрепятствено гмуркане и игра
с морските същества. Тогава,
душата ми е дете,
което с ентусиазъм
се откъсва от тялото си
и прегръща света на Духа.
Дете, обичано от Бога —
природен дух и сбъдната мечта.